Днес се рових в пощенската си кутия и прочетох някои писма, до хора, с които отдавна не поддържам контакт, за неща, които отдавна вече не се сещам. Като резултат написах следното писмо:
‘Изобщо не съм сигурна дали този ти адрес е още активен, но реших да се пробвам
. Не съм сигурна и дали ме помниш, но пак реших да пробвам
. Днес четох едно писмо, което съм ти писала преди 3 години и се сетих, че не е хубаво хората така да прекъсват контактите си
. Преди известно време се видях с Тишо, но и той не знаеше почти нищо за теб. Ако четеш това, надявам се да си добре и делата ти да втървят в правилна посока. Ще се радвам, ако установим някъкав контакт. Просто ей така, защото някога сме се познавали
.
Поздрави,
Деси.”
Наистина мисля това, което съм написала „не е хубаво хората така да прекъсва контактите си”, но пък си дадох сметка, че напоследък съм прекъснала доста от контактите си с хора, които уважавам и с които няма причина да не разговарям.
Ей това апатията е убиец.
Дано да ми отговори, дано адреса му още да е активен.


